"Пледоария за щастието. Щастието като цел на живота" Матийо Рикар

Съвременните държави не смятат, че ролята им е в изграждането на щастието на гражданите, те се занимават по-скоро с гарантиране на сигурността и собствеността им.
Лука и Франческо Кавали-Сфорца

По време на един форум на Световната банка, състоял се през февруари 2002 г. в Катманду, Непал, представителят на Бутан, хималайско кралство, голямо колкото Швейцария, заяви, че ако показателят на Брутният вътрешен продукт (БВП) на неговата страна не е много висок, то показателят на Брутното вътрешно щастие е повече от задоволителен. Забележката му беше приета от присъстващите с развеселени усмивки и скрито пренебрежение. Но големите клечки от „свръхразвитите” страни не разбраха, че бутанските делегати също се усмихват с усмивки, в които се смесват ирония и скръб. Знаем, че ако покупателната способност в Съединените Щати е нараснала с 16% през последните тридесет години, то процентът на хората, които се определят за „много щастливи” е паднал от 36% на 29%.
Защото не е ли очевидна липса на чувствителност да мислим, че щастието следва индекса Доу Джонс на Уол Стрийт? Бутанците клатят недоверчиво глави, когато им казват, че има хора, които се самоубиват, защото са загубили част от богатството си на Борсата. Да умреш заради пари? Значи си живял напразно.
Търсенето на щастие в обикновеното подобряване на външните условия е все едно да смелим пясък с надеждата да получим олио. Да си припомним историята на корабокрушенеца, който, съвсем гол, стъпва на брега и заявява: „Цялото ми богатство е с мен”, защото щастието е предимно в нас, а не в цифрите за производителността на автомобилните заводи. Затова не е учудващо, че нашите бутански приятели считат за недодялани онези, които имат очи само за годишното нарастване на БВП и изпадат в паника, когато то намалее с няколко процента. И не би било лошо превъзходителствата от Световната банка, забравяйки за малко за гордостта си, да изследват по-отблизо избора, който Бутан е направил след мъдро обсъждане, а не защото няма друг изход. Той включва най-вече приоритета, даден на запазването на културата и околната среда пред индустриалното и туристическото развитие.
Бутан е единствената страна в света, където ловът и риболовът са забранени на цялата и територия; бутанците са се отказали да секат горите си, въпреки че те още са много запазени. Ето кое контрастира, за щастие, с двата милиона френски ловци и с алчността на страните, които доунищожават горите си, макар те да са значително намалели и почти изчезнали, както в Бразилия, Индонезия и Мадагаскар. Някои смятат Бутан за слабо развита страна – на цялата и територия има само три малки завода, - но слабо развита от каква гледна точка? Разбира се съществува известна бедност, но не и нищета или просяци. По-малко от един милион жители, пръснати сред една неповторима природа с дължина петстотин километра със столица Тимпу, която наброява едва тридесет хиляди жители. В останалата част от страната всяко семейство има своя земя, добитък, тъкачен стан и задоволява почти изцяло нуждите си. В цялата страна има само два супермаркета, един в столицата и друг близо до индийската граница. Образованието и медицината са безплатни. Както казва Морис Стронг, човекът, който навремето помогна на Бутан да влезе в Обединените нации: „Бутан може да стане като всяка друга страна, но никоя страна не може да стане като Бутан.” Ще попитате недоверчиво: „Но наистина ли са доволни хората там?” Седнете на върха на някой хъм и се вслушайте в шума на равнината. Ще чуете хората да пеят по време на сеитба, когато прибират реколтата, на пътя. „Спестете ми тези картини на Епинал!” – ще възкликнете вие. Картина на Епинал? Не, само отражение на БВЩ (брутното вътрешно щастие). Кой пее във Франция? Когато някой пее на улицата, обикновено е уличен музикант, очакващ парсата си или пиян. Иначе за да чуем пеене, трябва да отидем в концертната зала и да платим за мястото си. Когато си зает единствено с БВП, съсем не ти е до пеене...